Комо - второто по големина езеро в Италия. Оттук някога е минавал кралският път – от Средиземноморието през Швейцария към горното течение на река Рейн. Търговски път на коприната, вълната и на стоките от Изток. Също така и на завоевателите. Оттук Наполеон е минал няколко пъти. Преди него и след него езерото е владяно от римляните, франките, австрийците и испанците. Днес най-луксозните вили и градини край Комо са владение на богати звезди от шоу бизнеса. Град Беладжо, в който пристигаме с корабчето е типично курортно селище за района на Комо с тесните улички на стъпала, с красивите къщи и дворове. Италианците са засадили цветя на всяка педя земя. И са поставили саксии и сандъчета навсякъде по витрините, тротоарите и балконите. Цветно и спокойно живеят тукашните хора. По обяд поне 2 часа всичко е затворено, въпреки тълпите от туристи. „Долче вита“, наистина, сладък живот.

Това, което прави впечатление, но може би само на нас, е грижата за чистотата на природата, на езерата и горите. Край Комо, както и край Гарда и Лаго Маджоре, са забранени производства, които замърсяват природата. Закрити са каменоломни и други фабрики, водите са кристално чисти и са пълни с риба. Италианците имат поговорка – „Земята е скъпа като окото на човека“. Особено тук, край езерото Комо, всеки метър е безценен. Затова къщите са така скупчени, а пътищата са много тесни и не защото италианците нямат пари за по-широки шосета. Те просто не искат да развалят пейзажа. А и тук да се одържави земя е почти невъзможно. Хората не продават земята си. А процедурата за отнемане на земя за пътища се оспорва до безкрай и е практически невъзможна. Земята струва колкото окото на човека. Добре е и ние българите да го запомним.

До село Брунате над Комо например и до днес не са направили нормален път. Предишната пътека за мулета сега е тесен път, по който е забранено да минават големи коли и камиони. Жителите и туристите използват тази малка железница, която се нарича още фуникуляр. Тя е нещо средно между асансьор и железница. Двете й вагончета се движат като противотежести едно над друго. До горе се стига за 7 минути. Железницата е построена през 1894 г и е най-старата в Европа. Освен това е най-наклонената - 55 градуса и това е максималната височина, която може да се изкачва с фуникуляр.В село Брунате идваме заради това място, което е свидно за нас като българи – вила Бела виста. В нея е издъхнал през 1912 г поетът Пенчо Славейков. Той идва тук през пролетта на същата година с любовта на своя живот – известната поетеса Мара Белчева. Пенчо Славейков бил вече тежко болен. Двамата били останали почти без средства, прокудени от родината. Тук, зад тези стени в една майска нощ спира сърцето на големия поет. Напразно Мара Белчева търсела лекар в нощта и плачела : „Вие не знаете какъв човек си отива“! Чак на другия ден, когато пристигнали стотина телеграми от България в отговор на черната вест, италианците разбрали, че е умрял велик поет и му направили достойно опело в тази църква. 20 години по-късно костите на поета били пренесени в родината, а паметника и плочата са изработени по поръчка на Съюза на писателите в България.До края на живота си Мара Белчева не забравила поета и казвала: „Обичахме се толкова много, че всеки ден заедно беше равен на една година любов!“