Някога тук, по поречието на река Арда, северозападно от днешния град Ардино, минавал важен античен път, Вия Игнация. Свързвал Бяло море и Тракия през прохода Маказа. Тук имало и мост, който бил разрушен, не се знае кога. В началото на 16-ти век обаче, по нареждане на султан Селим Първи, мостът бил възстановен, за да продължат търговските връзки между двата географски района. Тогава той бил известен под името Шейтан Кюприя. Местните обаче и до ден днешен го наричат Дуволския мост.

Няколко легенди има свързани с това име. Ето една от тях. Години наред хората се опитвали да вдигнат мост между двата бряга. Но всеки път буйната река разрушавала това, което са построили. И когато решили да се откажат, със задачата се заел млад майстор, който бил готов да пожертва любимата си, като вгради сянката й, за да построи моста. Тогава му се явил дяволът, който разкрил на майстора тайната на устойчивия градеж. Но му поставил и условие. За да бъде мостът здрав и вечен, трябвало до него да бъде изобразен неговия лик. Той обаче трябвало да бъде едновременно видим и невидим, да може да се докосне, и все пак да не бъде материален. В противен случай лукавият щял да вземе душите на майстора и невестата му. За изненада на всички зидарят изпълнил условието и съградил моста. Но скоро след това се споминал и тайната му останала неразгадана.

Факт е обаче, че Дяволският мост стои непоклатим вече 500 години.

А образът, дал името му, е видим само няколко минути от деня, когато слънцето е точно над моста. Материален е, защото това е камъкът под градежа и все пак като образ, видян само отвисоко, е нематериален. Образ, който ще видят само хората, които имат въображението да го зърнат.

Автор Аспарух Йончев

Орлови скали – така се нарича тракийското светилище, което се намира на около 3 км южно от Ардино. Тук, на недостъпно място в скалите, високи 30 метра, са издълбани от човешката ръка повече от 100 скални ниши с височина до 70 см и дълбочина до 34 см. И досега е загадка как и с каква цел древните каменоделци са направили тези отвори в меката вулканична скала.

Според някои автори нишите принадлежат на одрисите. Мястото е имало култово предназначение. Според намерените керамични фрагменти , това светилище датира от 5-ти – 4-ти век пр.н.е. Вътрешните стени на много от глинените парчета са обгорени, затова се предполага, че в тези съдове траките са палели горивна течност и са ги поставяли в специално издълбаните ниши в скалите. Този обред те правели при особено тържествени случаи , например преди, или след завършване на война. Възможно е и нишите да са скални гробници – урни.

И още една хипотеза: според проф. Фол нишите са свързани със специален обреден акт. Всеки младеж, според древнотракийската традиция, в деня на своята инициация, трябвало да премине изпитание, увиснал над бездната между небето и земята и да остави дар на Великата богиня - Майка и на Сина ѝ в родовата ниша.

Истина е, че траките изграждали своите светилища предимно на места, които се отличавали с природни особености. В тях те виждали проявата на божествената сила. Орлови скали! Едно божествено красиво място. Къде? Разбира се, в Родопите - България!

Автор Аспарух Йончев

Ако си мислите, че ви показваме архивни кадри от бомбандиран град в някой предишен век – грешите. Пред вас е европейската столица на културата през 2019-та година –градът, избран заедно с Пловдив да бъде средище, витрина и сцена на ... културата. Матера, център на провинция Матера, регион Базиликата, Южна Италия...

Стоим над старите квартали със скални жилища, наричани саси, в които са живяли повече от 20 000 души само допреди ... 65 години. Тук потомците на може би първите жители на Италиа са раждали и отглеждали децата си , заедно с домашните си животни – прасета, кози и овце, в пещери, издълбани в меката скала. Без ток, вода и канализация... в едно общо помещение, в което се влиза през такава малка врата и проветрението става през това прозорче над вратата – единствено! Така се е живяло тук без никаква промяна - век след век. Докато през петдесетте години на миналия век избухва поредната епидемия от малария, която става повод градът да бъде посетен от министър председателя ... Потресен от видяното, той възкликва – това тук е срам за Италия... Годината е 1952-ра. Властта веднага взима мерки и започва изселването на семействата от сасите . Оказало се трудно. Полиция, войска е трябвало да пази денонощно пещерите, за да не връщат в тях вечер обитателите им. Процесът продължава ... 14 години, въпреки че на хората от сасите са дадени безплатни жилища с всички удобства... Междувременно градът става известен на интелектуалците от севера, които започват да го рекламират и ето че през 1993 г Матера влиза в списъка на Юнеско за историческо наследство, а Мел Гибсън снима тук „Страстите Христови“. Последван е от други известни кинаджии... Колелото се завърта. Властта решава да превърне мъртвия град в туристическа атракция, за тази цел хвърля отново няколко милиона, за да докара в него ток, вода и канализация... Сега сасите се радват на голям интерес, тук има пицарии, бутици и кафенета. Животът продължава... Матера е избрана за културна столица на Европа в конкуренция с още 5 други италиански градове. Може би защото тук има и по-съвременни квартали с типичната гостоприемна атмосфера на италианския юг, стари църкви и няколко музейни сбирки – архиологически, на фотографията, на склуптури и на ... мъченията. Още нещо научаваме. Матера получава 7 пъти повече европейски пари от Пловдив, за да посрещне домакинството си като столица .... на културата .

Пак в Южна Италия, в провинция Бари, се намира друго много известно градче – символ на региона в туристическите справочници – Алберобело – градът на каменните къщички, наречени трули...

Цветно, шумно и весело е в това градче, което сякаш ви пренася в свят на приказките ... Не толкова приказна обаче е историята за възникването на трулите... 16-ти век, селското население в областта изнемогва от тежките данъци. И тогава се ражда идеята за къщите от камък, които строяли без свързващ материал. Идеята било къщите да могат за един миг да се разрушат, та, когато дойдат бирниците, да заварят само купчина камъни на мястото на селището... Тази измама ставала със знанието на местният владетел, който я пазел , и прибирал за себе си един все пак по-нисък данък. Но след няколко века друга фамилия заела мястото на му и вдигнала данъка. Тогава селяните се оплакали на централната власт като разкрили тайната на тругите и в замяна поискали да им се позволи да ги строят като постоянни жилища, със свързващ материал.Така и станало, и оттогава трулите са трацидионното за района жилище, в което зад дебелите 1 метър стени зиме и лете се поддържа почти постоянна температура. Красиви са и са толкова привлекателни дори за чужденците, че вече се продават - реставрирани и напълно нови на много високи цени. Двата квартала на Алберобелло с трули се различават по това, че единият се води археологически резерват, и в него няма търговски дейности, а в другия кипи търговия и ресторантьорство... Тук дори църквата е построена като трула и затова е е единствената по рода си в света... Алберобело и близо до него - Локоротондо – друго красиво градче в долината на трулите. Италианците го умеят – цветно, безгрижно, спокойно. Долче вита по южняшки!

Репортаж на Таня Николчева от 2017 г. за ТВ предаване "Успешно земеделие" и сайт www.Agroinfo.bg.

Комо - второто по големина езеро в Италия. Оттук някога е минавал кралският път – от Средиземноморието през Швейцария към горното течение на река Рейн. Търговски път на коприната, вълната и на стоките от Изток. Също така и на завоевателите. Оттук Наполеон е минал няколко пъти. Преди него и след него езерото е владяно от римляните, франките, австрийците и испанците. Днес най-луксозните вили и градини край Комо са владение на богати звезди от шоу бизнеса. Град Беладжо, в който пристигаме с корабчето е типично курортно селище за района на Комо с тесните улички на стъпала, с красивите къщи и дворове. Италианците са засадили цветя на всяка педя земя. И са поставили саксии и сандъчета навсякъде по витрините, тротоарите и балконите. Цветно и спокойно живеят тукашните хора. По обяд поне 2 часа всичко е затворено, въпреки тълпите от туристи. „Долче вита“, наистина, сладък живот.

Това, което прави впечатление, но може би само на нас, е грижата за чистотата на природата, на езерата и горите. Край Комо, както и край Гарда и Лаго Маджоре, са забранени производства, които замърсяват природата. Закрити са каменоломни и други фабрики, водите са кристално чисти и са пълни с риба. Италианците имат поговорка – „Земята е скъпа като окото на човека“. Особено тук, край езерото Комо, всеки метър е безценен. Затова къщите са така скупчени, а пътищата са много тесни и не защото италианците нямат пари за по-широки шосета. Те просто не искат да развалят пейзажа. А и тук да се одържави земя е почти невъзможно. Хората не продават земята си. А процедурата за отнемане на земя за пътища се оспорва до безкрай и е практически невъзможна. Земята струва колкото окото на човека. Добре е и ние българите да го запомним.

До село Брунате над Комо например и до днес не са направили нормален път. Предишната пътека за мулета сега е тесен път, по който е забранено да минават големи коли и камиони. Жителите и туристите използват тази малка железница, която се нарича още фуникуляр. Тя е нещо средно между асансьор и железница. Двете й вагончета се движат като противотежести едно над друго. До горе се стига за 7 минути. Железницата е построена през 1894 г и е най-старата в Европа. Освен това е най-наклонената - 55 градуса и това е максималната височина, която може да се изкачва с фуникуляр.В село Брунате идваме заради това място, което е свидно за нас като българи – вила Бела виста. В нея е издъхнал през 1912 г поетът Пенчо Славейков. Той идва тук през пролетта на същата година с любовта на своя живот – известната поетеса Мара Белчева. Пенчо Славейков бил вече тежко болен. Двамата били останали почти без средства, прокудени от родината. Тук, зад тези стени в една майска нощ спира сърцето на големия поет. Напразно Мара Белчева търсела лекар в нощта и плачела : „Вие не знаете какъв човек си отива“! Чак на другия ден, когато пристигнали стотина телеграми от България в отговор на черната вест, италианците разбрали, че е умрял велик поет и му направили достойно опело в тази църква. 20 години по-късно костите на поета били пренесени в родината, а паметника и плочата са изработени по поръчка на Съюза на писателите в България.До края на живота си Мара Белчева не забравила поета и казвала: „Обичахме се толкова много, че всеки ден заедно беше равен на една година любов!“

„Те не приличат на нищо от този свят“ – възкликват хората тук открай време... Метеора - манастирски комплекс в Централна Гърция, с 9 запазени манастира, от които 6 са действащи, накацали по върховете на тези каменни стълбове. 400 метра над Тесалийската равнина, северно от гр. Каламбака. От X век, когато възниква, до ден днешен, в манастирския комплекс Метеора монашеската традиция не е прекъсвана.

През 1988 г. Метеора е включен в Списъка на световното културно и природно наследство на ЮНЕСКО. 60 милиона години назад Тесалийската равнина е била дъно на обширно езеро, оградено с планини. След гигантски катаклизъм водите на езерото се оттекли в морето. Планинските потоци отмили по-меките седименти и формирали скалните образувания на Метеора. Ето как е възникнало това място, чието име в превод от гръцки означава „висящи във въздуха“.

През 11-ти век скалните пещери на Метеора били заселени от християнски отшелници. В края на 14 век при османското нашествие по върховете на естествените скални укрепления гръцки монаси построили манастири, до които се стигало по въжени мостове, подвижни стълби и стъпала, вдълбани в камъка. През 16-ти век в района е имало двадесет и четири манастира . Ето и най-големият - Преображение Христово, основан през 1340 г. от свети Атанасий Метеорски. В един от последните дни на септември сме тук заедно с няколкостотин туристи отблизо и далече...

Метеора винаги ще бъде място за възхищение и поклон пред подвига на монашеския труд, който, макар и да не разбираме, дълбоко уважаваме като християни.

Нека прочетем какво е казал за монасите преподобният Серафим Саровски: "Монасите не се стремят да подобряват света, а да преобразяват самите себе си, та светът да бъде преобразен отвътре. Монахът е молитвеник за целия свят и в това се състои неговата главна работа. Благодарение на монасите на земята никога не се прекратява молитвата“. Метеора, Гърция, един незагасващ светилник на православието...

Автор Татяна Николчева

Заедно с група миряни пристигаме в Цариград, за празника на един от най-светите храмове – Живоносен източник. Нека ви разкажа историята му, така както е запазена в летописите на нашата свята църква.

През пети век на това място, което е било извън крепостата, срещу златните врати, имало гора от кипариси. Знаело се, че тук някъде има извор, прославен с чудеса, но мястото му вече било забравено. И така, в един от дните на 450-та година войник от царската казарма на име Лъв Макел случайно попаднал в тази горичка и видял да стене сляп човек. „Тук наблизо има извор - казал той – потърси го и ми дай да пия“. Лъв навлязъл навътре сред гъстите храсти, залутал се и изведнаж чул глас, идещ от небесата: „Водата е близо до тебе, пий от нея и дай на страдалеца“. Войникът се промъкнал все по-навътре и открил извора. Тогава пак чул същия глас: „Ти ще станеш цар благодетел. Покажи още сега състрадание и милост . Вземи с ръцете си вода и дай на човека да пие. Вземи от тинята и намажи очите му. Не след дълго ще узнаеш коя съм аз, която ти говора, и с моя помощ ще издигнеш на това място храм. Които идват тук и с вяра се обърнат към мене, ще получат изпълнение на просбите си и изцеление на болеситте си.“

Развълнуван от чутото, Лъв взел вода и калчица, напоил стареца и намазал очите му. Слепият бързо се зъвзел, прогледнал и се запътил към града, славейки чудодейната Божия майка. Не сле дълго простият войник Лъв Макел станал император Лъв Първи Тракиец и издигнал при извора храм в чест на Света Богородица – Живоприемни източник. Болни от всякакви болести пристигали тук от всички краища, народности и изповедания, пиели и се обливали с вода от извора, получавали изцеление и благодаряли на Благословената измежду жените – света Дева Мария, която дарила верните с извора.

100 години по-късно царувал император Юстиниян Велики, който изповядвал православната вяра. Години наред той боледувал и вече смятал, че е обречен на смърт. Тогава една нощ чул глас. :“Не можеш да оздравееш, ако не пиеш от моя извор“. Юстиниян Велики бил отчаян, защото не знаел кой е изворът. Тогава Света Богородица му се явила през деня и му казала: „Стани царю, иди на моя извор, пий вода от него и ще оздравееш...“ Болният изпълнил волята й, пил вода и скоро оздравял . Благодарният император издигнал нов, великолепен храм, при който бил създаден и многолюден манастир.

След падането на Константинопол знаменитият храм Живоносен източник бил разрушен. Но християните не забравили извора. Чудесата продължили. Ето едно от тях, което е записано в историята на храма. Мъж от Тесалия силно желаел да посети Живоносния източник, но пътувайки по море към Константинопол заболял тежко. Като видял, че идва краят му, пожелал да не го погребват, а да го занесат на извора. Там станало чудо. Мъртвецът оживял и приел иночески чин, като в благочестие прекарал последните дни от живота си. Погребали го на входа на храма, и написали стихове за прослава на чудото, станало с него. Нямат брой чудотворните изцеления, станали при живоносния източник, които се случили с царе, патриарси и обикновени хора. Знае се, че благотворната сила на извора действа и днес – върху православни, католици, арменци, мюсюлмани...

„Нека ти бъде според вярата“ – казва Господ Исус Христос на тези, които са просили от него изцеление. Нека ни бъде според вярата...

Репортажът е сниман през 2015 г. от Таня Николчева за www.Agroinfo.bg.

Репортаж от града на Моцарт.